Людмил Янков - Приказка за дъжда

Приказка за дъжда След голямата суша дойде и големият дъжд. Това беше незапомнен дъжд. Той идеше като потоп и отнасяше всичко гнило, проядено и несигурно... Вряха бързеите на времето. Отчаяно се мятаха в тях: - бездушието на преуспелите - фалшивата деятелност на кариеристите, - парадността на призваните, - консуматорството на еснафите, - трезвата пресметливост на безсърдечните, - завистта на умрелите духом, - лигавите усмивки на подмазвачите, - страхливото съгласие на „благонадеждните”, - тихото изчакване на „умните”, - мъдрото примирение на отчаяните... Безкомпромисният поток от истини идеше от вярната посока и помиташе бурно: - и фалшивото веселие на „революционерите”, - и болните амбиции на „реформаторите”. Дори и инертността на можещите беше повлечена от плуващите мехове на надутите самохвалци. Колебанието на безволевите умираше, повлечено към дъното на лепкавото назидателно нравоучение на най-грешните. След дъжда децата се раждаха от любовта, старците умираха влюбени, по детски влюбени и открити. Нямаше вече възрастни. Имаше свят с милиони деца, безброй ярки звезди и слънца за всички. ЗЕМЯТА С ЛЮБОВТА СПАСЯВА БЪДЕЩЕТО СИ… Людмил Янков